Малки четения #1

С близнаците Елиас и Елена (на 3 и половина), с Мила (почти 7) и Матео (8) четем детски книжки и всеки от нас си казва впечатленията.

Започваме с "Когато искам да мълча" на изд. "Точица" (2014). 

Това ни се намира. Случайност?

Текстът е на Зорница Христова, художник - Кирил Златков.

Не, едва ли е случайност. Такава хубава книга не може да е случайност. Тя е по-скоро плод от мислене и премисляне, за да може с възможно най-малко думи да каже възможно най-много. Текстът е поетичен, което ще рече - кратък, нежен и наситен. А рисунките на Кирил Златков така се допълват с текста, че бих нарекла и тях поезия. Черно-бели, деликатни и изразителни, рисунките и текстът едновременно успокояват и пленяват. Като звука на дъжда. 

1. Елена и Елиас

Отваряме книжката - на първата страница едно мече наднича през дъбови клонки, така че само муцунката му се вижда. "Кой еее?", питат малките. "Бебе мече?", предполага Елена. Елиас веднага става и отива да вземе своето плюшено мече. Забива муцунката на своето в муцунката на рисунката, носле в носле, и извиква доволен: "Мечеее!" Още сме на първата страница, но вече се сближихме с книжката. 

Разбира се, малките не успяват да разберат по-голямата част от текста. Аз чета, но и обяснявам, допълвам, разглеждаме картинките, те питат дали мечето е тъжно, защото иска мама, дали се крие, защото ще дойде чудовището, дали го е страх, че ще загуби нещо. Какво ще загуби, пита Елена, и се сеща за рисунка от предните страници на книгата - "Иска малинки?" 

Постепенно обаче децата се успокояват. Текстът е алегоричен, няма начин тригодишните да го схванат. Въпреки това черно-белите, изчистени рисунки им оказват магнетично, успоително въздействие, и емоциите на мечето достигат до тях. Елиас гушва своето мече и си ляга. Елена помахва с ръка на мечето от книжката и му казва "Лека нощ". 

Книжка за тишината и за лека нощ. 

2. Матео и Мила

Матео и Мила слушат като приковани, внимателно, от началото до края. Чета всичко дословно, понякога питам дали са разбрали някоя дума и обяснявам съвсем близо до смисъла на текста. Когато стигаме до края, те мълчат втренчени и аз ги питам - "Да прочетем ли пак, от началото?". И двамата отронват замислено "дааа...". Прочитам пак, този път без никакви допълнения. Когато стигам до края, решавам да подходя директно (не че това някога е било добър подход) и питам "Хареса ли ви?" И двамата се чудят какво да отговорят. Накрая Матео отсъжда, че му е харесала средно. Не е много интересна, но някои неща му харесват.

Матео е в природонаучна фаза и посочва като особено интересна страницата, на която мечето говори с чайка. "Само да го нямаше текста на тази страница", казва, "щеше да е по-ясно как звукът достига от устата на мечето до ушите на чайката и обратно". На въпросната страница има точно една дума и точно тя му се пречка в природонаучните наблюдения. Хм. 

Мила успява да отговори малко по-близо до майчинските ми очаквания. На нея особено й е харесала рисунката, в която светлината като крило, в един почти екстатичен момент, докосва мечето, а то е потънало в облаци. "Сякаш се дави...!", замечтано казва Мила. Хм, пак. По-късно вечерта Мила става от леглото, идва при мен, и казва, че се страхува от глобалното затопляне и как морето ще залее Неапол и всички ще се удавят. Усет за драма не й липсва.

В този момент вече почти се чудя дали все пак са разбрали нещо от текста. Матео потвърждава, че е разбрал всичко. Интересно било все пак това за думите и мълчанието... но той можел да ми разкаже една много по-интересна история, за малката вещица.

3. Аз, майка и възрастна

Налага се да се призная, че "Когато искам да мълча" е по-скоро книга за възрастни. Или поне има доста по-голям шанс да бъде разбрана сред възрастните. Аз я намирам за поетична, въздействаща и много премислено, добре направена.

А може би е книжка за четене от възрастен с дете? За детето в мен и за възрастния в детето? Така че да се срещнем някъде там, по средата, където думите сочат към нещото отвъд себе си.