Жизнерадостният фатализъм на Елена Феранте

Част от "сензацията Елена Феранте" вероятно се дължи на нейната анонимност. Както отбелязва и в-к "Култура", ние не знаем коя е Елена Феранте, нито дори "кое е истинското й име; как изглежда; красива или невзрачна" е (понеже, нали разбирате, добрата писателка е красива. Добрият писател може да изглежда както си иска). И все пак, в свят на медии и сензации, любопитството към една личност, която решава да се оттегли от света, която предпочита да не събира плодовете на своята слава - която междувременно достига световни измерения, - е неизбежно.

Ако ще се питаме коя е Елена Феранте, може би трябва да прочетем "Моята гениална приятелка" (L'amica geniale). Там главната героиня по съвпадение се казва Елена (макар и не Феранте, а Греко), идва от Неапол (както и Феранте, това поне знаем), и е успешна писателка. Романът се движи по ръба между реалното и реалистичното, между случилото се наистина и онова, което е можело да се случи. Някъде там, вероятно, се крие "истинската" Елена Феранте.

Когато започвах да чета романа, нямах представа, че Елена Феранте е сензация - нито литературна, нито медийна. Препоръча ми я приятелка, с която често споделяме общи вкусове; бях със семейството си в Бари (Италия), търсех нещо за четене. И така стана, че започнах да чета "Моята гениална приятелка", като дори не подозирах, че съм си купила само първия от общо четири тома, всеки един средно по 500 страници. Когато го разбрах, си помислих, "Е добре, ако не ми хареса първата част, няма да чета останалите". С това, неочаквано, започна едно пътуване, което днес, два месеца след като затворих четвъртия том, може би дори не е свършило.

За да прочетеш Феранте, въпреки впечатляващия обем, не се иска особено усилие. Романът увлича като леко четиво. Разказва отсечено, твърдо, в ритъм, като хроника на един живот. По-точно, на два живота. Елена Феранте проследява преплетената съдба на две приятелки. "Моята гениална приятелка" се оказва относително, динамично понятие, постоянно колебаещо се между двете. Коя от двете е гениална? Коя е посредствена? Какво да правим със себе си и талантите си? Кога сме реализирани? Кога сме гениални?
Гениалното на романа е, че вероятно всяка жена би открила себе си в някой от двата персонажа. Или в динамиката между двете жени. Двата образа - Елена и нейното огледално отражение Лила - са като ин и ян, в чието съчетаване откриваме себе си. А езикът на Феранте е дотолкова плътен и гъвкав, че сякаш не описва, а ни захвърля в живота на героите си.

Към двете си главни героини Феранте добавя образ след образ, светът пораства заедно с тях, от крайния квартал, в който живеят, постепенно се разраства към централните улици на Неапол, от Неапол прави скок към далечната, "северна" Пиза, от Пиза прескача в Париж, обхваща постепенно Европа, Америка... целият свят и неговата история е свита в съдбите на двете момичета от бедния наполитански квартал.

Четях романа с такова съпричастие, че когато стигнах до момента, в който Елена е женена, с деца, и се колебае какво да направи с кариерата и живота си, изпитах вълнение пред оставащия ми текст, сякаш ме очакваше пророчество за собствения ми живот. "Какво става с Елена", героинята, беше като шанс да надникна в собственото си бъдеще. И шанс да го променя. Силните романи ни дават сила. Дори когато накрая всичко пак е същото. Защото какво ни остава накрая? Има ли значение дали "аз" или "другата" е "моята гениална приятелка". Има ли значение дали Елена Феранте е известна? Какво остава от нас, от делата ни, от живота ни? Накрая, предполага Феранте, ни остават същите самота и страх, с които се раждаме.

А историята, нашата лична и световната история, продължават, въпреки безсмислието си. Завладяващи и плашещи. Силни.