Sunday, March 20, 2016

Физика на тъгата

"Пиша, за да оцелея", казва Айрис Мърдок. А ние четем, за да оцелеем. Понякога обаче, се налага и да пишем за прочетеното, за да оцелеем.
Трудно ми е да пиша за роман, за който всичко е вече написано, добре и по няколко пъти, на различни езици. Мога само да добавя още една лична история, към роман, който очевидно е лична история, и който събужда у читателя близки, сходни, аналогични лични истории. Защото "Физика на тъгата" парадоксално разказва личната история на всички. Нашата универсална лична история. "История! - казва Вонегът през думите на измисленото божество Боконон - Чети и плачи!".
И ние четем и плачем, защото романът извиква спомени, които сме положили усилия да забравим, разказва провали, които сме сбутали в дъното на неподреденото чекмедже на паметта си, мечти, чието несбъдване сме приели със зрял реализъм. Порастването, вероятно, е сблъсъкът с факта, че животът е това тук. И нищо повече.
Може би затова "Физика на тъгата" се гмурва обратно в магическата супа на детството, в която плуват минотаври и продавачи на захарен памук, изоставени деца и черешови следобеди - всички те се носят заедно из първичния бульон, от който се е пръкнало всичко, и в който времето още не съществува.
След това разказът тръгва по дългото скитане през живота, в което колекционираме загубите си, за да ги овековечим, споменяме си всичко онова, което сме изгубили, или изоставили, което ни е изоставило, или ще ни изостави - емпатията, комунизмът, мама, котките, децата, любовниците.
Из романа обаче се появяват и бебета, пръкват се на всеки стотина страници, за да забъркат наново първичния бульон на бъдещето.
"Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време". Това е последното изречение от романа. Миналото се сгромолясва с грохот, а Авторът, сам дете, тръгва ръка за ръка с дъщеря си, чийто поглед се е спрял върху него едно изречение по-рано. Свършва ли романът с надежда? Надеждата, че аз, моето дете, и детето в мен, сме още тук, и има накъде да тръгнем, заедно?
Дори една физика на тъгата не смее да ни отрече тази надежда. Също както една друга история  от преди почти век, за един тъжен възрастен и едно изостваено дете, завършва с хепи енд.
И докато довършвам този пост, в един свечеряващ се неделен следобед, дъщеря ми, на две и половина, се покатерва на коленете ми - защото така върви тази история, нали - и виждайки снимката на Хлапето, с възторг извиква собственото си име, "Елена!".

Следобедът привършва. Утре е понеделник.




2 comments: