Кьолнски дневници #1

[English summary below]

Един от любимите ми анекдоти от студентските години е прословутата, основополагаща антология с преводи на средновековни философски текстове, Първа част. Дебелият том с важни текстове намеква кокетно, че ще има още. Част втора обаче няма - но това не прави част първа по-маловажна. А и какво пречи да се появи една част втора, да се съберат най-сетне след толкова години, след като дълго са се чакали, без дори да знаят... Бих направила корицата същата, но с обърнати цветове: жълто-кафяви букви върху ръждиво-червен фон. Да е ясно, че си принадлежат.

И така, не се подвеждайте. Кьолнски дневници #1 не означава непременно, че ще има #2. Но означава със сигурност, че не сте изпуснали предишен Кьолнски разказ.

Преди известно време моята най-добра кьолнска приятелка започна да се занимава любителски с театър. В началото гледах на хобито й от дистанция и с известен подкрепящ скетицизъм - щом им носи удоволствие, да се занимават. На първото й представление, миналия юни, отидох с удоволствието да прекарам една свободна, топла вечер навън. Пиесата беше весела, хората (предимно роднини и приятели на любителите-артисти) - в добро настроение. Казваше се "Любовта към трите портокала", но така и не запомних, дали беше ренесансова пиеса, или друга, по-късна, която взима ренесансовите театрални конвенции на подбив. Във всеки случай нещо над нивото на моите театрални познания. Навън беше топло, хората седяха по заведенията и пиеха бира. Когато се връщах след представлението, беше още светло, през лятото вечерите в Германия са дълги и светли. Бях с колелото, пътят ми минаваше покрай Рейн, миришеше на вода и начеващо лято. Залезът над Рейн беше дълъг - по целия ми път, по цялата дължина на Рейн. 

Пресякох моста. Ние живеем от "другата" страна на Рейн, дясната. Отляво е катедралата, старото кметство, университетът, богатите квартали, интелектуалните квартали. Отдясно сме ние, емигрантите, новозаселниците. Спрях на моста. От лявата ми страна залезът продължаваше да се простира по бреговете на реката, от дясната луната вече се наместваше между двете кули на катедралата, полумесец, увиснал в дълбокото деколте на катедралата. Вкъщи вече всички спяха. 

Второто представление на моята приятелка се случи да е не повече от месец, след като бях ходила да се записвам в бюрото по труда, и се казваше "Happy Happy Unemployed". Съвпадение, разбира се. Смях се с несдържания смях на някой, който разбира смешките, защото сам ги е изстрадал. От енергично-окуражаващите оранжеви столове в чакалнята, през надеждата и безизходицата на безработния, до екзистенциално обезкуражения служител, който не може повече да гледа "всичките тези папки, всичките тези съдби". Представлението беше изградено като комично заплитане на съдбите на всички, живеещи под покрива на Институцията, Arbeitsamt - служители, безработни, стажанти. А това, което обединява всички в пиесата, е пълната липса на смисъл, която се опитваме да заметем - като досаден формуляр - под масата. 

Преди седмица отидохме и на трето аматьорско представление. Този път приятелката ми беше в публиката, гледахме "Корабът на аргонавтите" от режисьорката на предното представление, "Happy Happy Unemployed". Трябва да кажа, че и двете са писани от режисьорката специално за съответния театрален курс и за събралата се за курса група любители-актьори. Сюжетът пак беше завързан около група хора, чиито съдби се преплитат, без да могат реално да си помогнат. Съседите от един вход: докторантката, която пише дисертация върху Кафка; досадният съсед, който все слуша плочи и все се опитва да покани някого на кафе, но разбира се, никой няма време за него; счетоводителката, която организира собственото си погребение "за всеки случай"; певицата на шлагери, която все така вярва, че някой, някога - дори ей сега, ще напише следващия й голям хит; индиецът, който е дошъл на посещение в Германия в търсене на духовния смисъл (а не, както го кара майка му, за да помага на брат си в ресторанта му). 

Смисълът, обаче, пак убягва. Всички пътуват в този кораб, като аргонавтите, които са забравили целта на пътешествието си, но много искат да стигнат до някъде. 

Пиесата, достигнала 50-тата си минута, благоприлично прекъсва. Стига толкова, и без това няма решение. Звучи песен, която се влива мен, без да мога да й противостоя, непоносима смесица от отчаяние и надежда. 

Смисълът - мисля си, докато двете с приятелката ми се разхождаме край тъмния Рейн след края на представлението, опираме се на парапета и се взираме в тъмната вода под нас - смисълът не живее нито от богатата лява, нито от емигрантската дясна страна на Рейн. Смисълът, може би - но само може би - се спира понякога на моста между двата бряга, и се заглежда в залеза и в луната, надвиснали над катедралата и света. 

Elements Of Crime - Rette mich (von mir selber)

(преводът е само ориентировъчен, текстът е толкова синтетично-немски, че не ми стигат преводаческите сили!)

Heimatlos                          // Бездомник    

und viel zu Hause,            // и домошар,

unterbeschäftigt                // нищо не върша

und viel zu viel zu tun       // и все ужасно зает,

rette mich von mir selber, // спаси ме от мен самия,

Hauptsache Liebe             // основното е - любов

und Hauptsache du.          // и основно - ти. 

Summary: My best friend in Cologne has started doing theatre as a hobby, so she brought me recently to a production that was telling about the stories of several people living in an apartment building, and of the twisted and sad way every each of them is searching for his happiness or even sense of life. After the theatre we had a walk along Rhein, and while staring at his dark waters, I was wondering, as usually,  at the various ways we lack sense in life, and of how we try to chase it, going after it to a different place, sometimes emigrating, sometimes changing work, often in love. And in the end, who knows, maybe happiness consists in the series of those single moments as the one when I was crossing the bridge over Rhine one evening, on my left side the summer sunset, on my right side the moon over the Cologne cathedral.