Целувката е за двама

Кубрат Пулев е идеален. Идеален случай.
Всички видяхме интервюто - той запотен, тя усмихната и си подбутва очилата нагоре, гледа го отдолу нагоре през тези очила и през тази усмивка, а той с кòсото на очите я фиксира, раната на веждата кърви ли кърви юнашки, напрежениео расте - усмивка, колебание, изръмжаване и цак - целувка. Имаше порно-романтика в тази сцена, наситена, повратна сцена, затова и разбуди въображенията.
Идеален сюжет за разбор на какво ли не. Общества, полове, богати и бедни. Бедното момче от Изтока, което ще стане жертва на перверзния алчен Запад; честното, доброто момче, гадната курва; селнянина, който не се сдържа в първичните си нужди, жените, които си представят да имат равни права... какво ли не. Повратен момент, страхотна сцена.

С подобни неща ние, момичетата, сме свикнали от малки. Не е като да ни целуват всеки ден боксьори, но знаете какво имам предвид.

Бях единадесети клас, в гимназията. Бяхме на екскурзия в Италия. Вървяхме из Рим, понякога организирано, понякога сами. И италианците ни подвикваха "Ciao bella!", сякаш от всеки ъгъл, с усмивка, намигане, радост. Слънцето светеше, азалиите цъфтяха, чувствахме се красиви и в приятно приповдигнато, авантюристично настроение. В един момент останах сама и млад мъж се доближи до мен. Какво сме си говорили и какво е искал от мен остава тайна за историята, защото съм забравила. Помня обаче, че леко започнах да се притеснявам и да се оглеждам да се измъкна нанякъде. Беше ми хубаво да съм обект на интерес. Това мъжете си го знаят. Това, което не знам дали знаят, е притеснението, неудобството, усещането да си пушечно месо.
Пропускам десетки сходни истории и вадя една пак от Италия, десетина години по-късно. Бях се оженила, имах дете, живеех в южна Италия. Вървях по улицата, прибирах се от университета към вкъщи, притеснена, защото вкъщи ме чакаше бебе на няколко месеца. От отсрещната страна на улицата имаше строеж, подсвиркваха, подвикваха същото онова "Ciao bella", докато отминавах с поглед, забит напред, без да ми се повдигне настроението и без да разбирам какво искат от мен и защо не ме оставят на мира.

Непознати, които ни заговарят на улицата. Строителни работници, които подсвиркват от скелето, докато минаваме. Професорите, които коментират краката ни. Шеговити забележки от колеги за сутиена ни. Онзи от дискотеката, който не разбира от "не".
Все "нормални неща".
Защото сме имали сутиен, защото сме нямали сутиен, защото сме минавали точно по тази улица със строителните работници, защото сме били сами на площада, защото сме били жени, защото сме се случили там.

Мъжете ни - бащите ни, мъжете ни, приятелите и любимите - препдочитат да мислят, че тези неща се случват само на другите. Случват се на всички момичета.
Всъщност сме свикнали от малки.

И ужасно ни е писнало.