Мила моя...

Мила е при баба и дядо. Мила живее в страната на чудесата. И докато Мила яде сладолед и се люлее на люлката под ореха, аз си мисля за нея, отдалеч.

Да събера на едно място нейния мил свят. Защото в паметта ми, уви, той се разбягва, всеки ден нещо ново се случва, всеки ден нови спомени.

"Толкова е красиво, че ме боли... навсякъде!"

С Мила се прибираме от детска градина с колело. Десет километра - през града, край реката, през моста, от който в далечината се вижда катедралата, и после пак край Рейн, досами вкъщи. Беше миналата година, било е зима, щом залезът е бил така рано, че да го видим на връщане към вкъщи, към три и половина следобед. Мила, увита в какво ли не, за да не замръзне отзад в детската седалка на колелото ми. Минаваме по моста, и отдясно виждаме реката, вече тъмна; бреговете, обрамчени с върби; а някъде в дъното на гледката, в далечината - двете кули на катедралата, белязали хоризонта на Кьолн. Небето прелива в цветовете на зимния залез, червени ивици небе над очертаните в черно брегове на реката. Мила гледа, дълго и мълчаливо, накрая въздъхва - "Мамо, толкова е красиво, че ме боли... " И тук тя иска да каже "сърцето" - "боли ме сърцето" е израз, който е чувала, защото четем Емил от Льонеберя. Но това не й стига. 

"Толкова е красиво, че ме боли... навсякъде!", довършва тя.

Мила иска да стане фризьорка

Когато аз бях малка, исках да стана принцеса. Обичах рокли с големи панделки. Мила също обича рокли и не е слагала панталон, откакто навърши две годинки, освен когато излиза да кара колело. Или ако е върла люта зима - но тогава все пак си носи пола за смяна, която да сложи, стигне ли на топло. Въпреки това Мила е по-практична от мен. Тя иска да стане фризьорка. На Мила не й стига да бъде красива, в това тя е убедена и без друго. Мила иска да прави красиви неща. 

И от фризьорка - към писателка

И така става, че към края на детската градина, вече на 6 години, Мила осъзнава, че красотата може да бъде изразявана и не само в рокли и прически. Красотата е нещо повече от телесното, тя е това, което ни кара да ни боли навсякъде. Затова Мила открива, че иска да стане писателка. Връща се от детска градина и носи през ден собственоръчно направени крилца на фея (които после подарява на малката си сестра, защото не й харесват достатъчно), и през ден - нова книга. Мила обаче още не може да пише, затова книгите й са изработени със смесена технинка - страница рисунка, страница със залепени капачки и нарязани сламки, всичко това поръсено обилно с блестящ прах. Веднъж обаче с нея сядаме и пишем. Първо тя рисува, и вдъхновението я носи толкова бързо, че няма време за прецизност, всичко е нарисувано с един-единствен зелен флумастер. За петнайсет минути изникват седем сюжета. После за още 15 минути тя ми разказва историите, а аз пиша, и не смогвам да записвам разказите, в които балони се гонят с листа, птици, предмети, всичко се върти в един вихър, подреден вихър, какъвто моето тренирано и систематизирано въображение не може да създаде. За половин час книгата е готова. Представям си, че Бог е бил млад, когато е създавал света за има-няма шест дни.

Мила и Бог

Като казахме Бог - Мила има какво да му каже. 

Следобед е и водя Мила на танци. Не ми се мисли, не ми се говори, изоставам с някаква работа, не съм пила кафе... В мълчанието, изведнъж Мила се обръща към мен с един от множеството въпроси, които възникват всеки ден: "Мами, а има ли Бог?"

Хм. Какво да кажа? Прелиствам набързо наум Тома от Аквино, връщам се и по-назад, към Платон, може би по-добре детската Библия... и какво да й кажа, сега като отговоря, и тя ще го помни в следващите трийсетина години от живота си... Измъквам се, питам тя какво мисли. Тя има колебания, но за разлика от моите, нейните са доста по-категорични:

"Аз мисля, че няма Бог. Много е сърдит. Не може Бог да е страшен! Сигурно няма."

Матео, големият брат, се обажда авторитетно едва сега: "Но Мила, помисли - как да няма Бог, а кой е създал Юпитер??" 

Мълча си. Те знаят повече.

Еднорози и вампири

Ако можеше, Мила би се обличала в розово всеки ден, от глава до пети. Има розов еднорог с грамадни очи, в леглото й освен това спи плюшено зайче. Розови котета. Диадемки. Принцеси. Розови пантофки. Това са любимите неща на Мила, и съответно тя това и рисува. Принцеси с дълги коси, "портрети" на плюшения еднорог, розово розово розово....

Освен когато не рисува вампири. Те също, разбира се, са момче и момиче, и рогата на момичето-вампир са розови. Но вампирите са черни, черни като кошмарите, които Мила сънуваше на четири години, черни като тъмното, което не й дава да заспи. Черни като дните, в които ми казва - "Мамо, разбери, днес не искам да правя друго, освен да мрънкам!" Като моментите, когато ми казва, и знае, че ще ме заболи - "Мамо, ти си лоша, лоша!"

И после малкият розов еднорог в нея надига плюшено рогче и тя идва да ме прегърне. 

Моята Мила. Мила, на шест. 

Еднорози и вампири (конкретно еднорогът се е затрил някъде из безкрайните архиви.
За късмет имаме и други розови животни)

Еднорози и вампири. Принцеса вампир с червени очи и паяк на роклята. Паяк и вместо точка на i.

Писателка
Сутиенът казал на чашата:
- Дай да си отпия вода.
Чашата на давала, но сутиенът накрая пил.
После дошла една жена и си облякла сутиена, но чашата плиснала водата, жената паднала и умряла.
Чашата и сутиенът се прегърнали и заживели завинаги заедно. 

Писателка: Врабче и паун
Двете имали чувството, че са много весели. Но трябвало да намерят нещо за ядене.
- Но аз съм голяма птица и не мога да летя!
- Няма значение - казало врабчето - Пробвай да летиш!
Паунът пробвал, но не можал.
Но те се обичали и се оженили. 

Писателка. Страница 4

Автопортрет на младата писателка. Страница 5