Кьолнски дневници #2: Юнски дъждове

Цветовете на сивото.

Кьолн.

Когато един град започва да става твой, той започва да ти се отркива в нюансите си. Всеки непознат град е като пощенска картичка. Той е двуизмерен, липсва дълбочина, улиците свършват до завоя.

Кьолн се разгръща пред мен в сиво.

Сивото на реката, мътна и преляла, сиво, което преминава в жълто.

Сивото на облаците, натежали с буря, наситено сиво, което преминава в лилаво.

Сивото на катедралата, очертаваща двете си кули на хоризонта на града, средновековно, обгоряло сиво, наситено с векове, с войни, със саждите от преминалите край катедралата влакове, сиво, което преминава в кафяво.

Сивото на паважа под мен, мокър от дъжда, неравни камъни, изсечен гранит, ръждив под дъжда, сиво, което преминава в червено.

Сивото на дърветата, мокри, залети от дъжда, зелени в късната пролет – зелено, което преминава в сиво.

Сивото на чадъра на преминаващия край мен господин, възрастен, дискретен, сив чадър на ситни бели точки.

Цветовете се раждат от сивото. И когато случайна чайка премине пред буреносния облак, бялата извивка на крилете й просветва.

Крилете й, извити като моста над Рейн, светло-зелен, бакърено-зелен, тънък и изящен, светъл над тежкото течение на реката.

Седя на пейка под дърветата и гледам нюансите на града пред мен. 

По-добре да тръгвам, след малко ще завали.

Птиците пеят, сиво-невидими, щастливи в пролетния дъжд.

Овцете на Рейн!