Нормандия

Диеп.

Преди години гледах филм за десанта в Диеп. Беше лято, и кой знае дали не е било по повод годишнина от десанта, 19-ти август. Бяхме на село при баба, в спомена ми телевизорът е голям и с избледнели цветове, вероятно е бил старият ни семеен "Горизонт". Вечер е, телевизорът 'върви', започва филм. Аз се заплесвам и се заглеждам в нещо, което ще се вреже дълбоко в ума ми. На 19-ти август 1942 г. Съюзниците привеждат в действие плана си да изсипят с кораби и подкрепление по въздух военни части по бреговете около Диеп и така да направят пробив в немската защита или най-малкото да покажат на света, че са в състояние да се противопоставят на германците. В последвалата касапница близо 5000 човека загиват или са пленени на място, едно огромно фиаско, което ще бъде наречено "генерална репетиция" за успешния десант на Съюзените сили в Нормандия през 1944, когато най-сетне успяват да открият втори фронт срещу немците.

Било е лятна ваканция, играели сме привечер навън, безгрижни, а после съм гледала този филм. Образите на слизащите от корабите войници, които биват покосявани още във водата, преди да стигнат до брега, и плажовете, тези безкрайни бели плажове, осеяни с телата на захвърлените в нечия генерална репетиция статисти, са останали неволно в мен.

Сега, 4-ти август, дни преди и години след десанта, съм на почивка с моите деца на няколко километра северно от Диеп. Паметна плоча на входа на плажа отбелязва имената на загиналите. Децата ми се спускат с радостни писъци към водата, безкраен е плажът при отлив, мокрият пясък блести на вълнички под нормандското слънце.

Спускам се след тях. Океанът бучи някъде в далечината, тичаме към него, а водата, останала след отлива, затоплена от слънцето, хвърчи на пръски изпод краката ни. Децата с писъци нахлуват в плиткото, оттеглящо се море. Край нас по безкрайната ивица плаж, който се открива при отлив, хора на групички играят с топка, пускат хвърчила, разхождат се по леки якета. Отливът и океанът ни викат да тичаме, тичането ни вика да се смеем.

На втория ден от почивката ни вали. Цял ден, без прекъсване. На третия ден също. Разглеждаме замъци и музеи. На четвъртия ден не вали, само духа вятър, облаците са схлупени над нас, но ние все пак отиваме на плажа и гледаме навъсеното море. Постепенно дъждът се оттича и от него остава един лилав залез, който угасва над отлива, внезапно всичко е поезия и приказки и си спомням "Елиза и дивите лебеди" на Андерсен, онзи момент, в който те допират земята, когато последната капка слънце се стапя зад хоризонта. Гледам към залеза, следя го така напрегнато,  сякаш сама летя над морето, а когато и това последно зрънце слънце се скрива зад океана, изведнъж ме обзема тишина. Дъждът е минал, залезът е минал, време е да се прибирам.

Нормандия е студена и красива, и точно когато съм готова да се закълна в нейното пречистващо, северно спокойствие, в последния ден от почивката ни на паркинга над плажа се разполагат сергии и каравани, на поляната издигат сцена, напомпват надуваемите замъци за скачане за децата, започва да се върти розов захарен памук и замирисва на пържени картофки, риба и разлято розе, от сцената гърми местна банда с розови китари, които за втори път изкарват целия репертоар на Джипси кингс, а хората са седнали на една дълга маса стил хоремаг или по поляната. Децата ми се включват в селския сбор, пищят и се гонят около паметната плоча на загиналите през Втората световна, въртим дупе - децата, аз и две местни лелки - на Бамболео, докато залезът се разлива над безкрайния океански отлив, над безкрайното и ветровито нормандско лято, над събралите се от всички околни села нормандци и нормандки, които пият наливно младо розе. 

На другия ден тръгваме, и докато се отдалечаваме от морето и караме през малки селца с каменни църкви, през зелени хълмове с налягали бели крави, покрай пожънатите поля, и се разминаваме по тесните пътища с трактори и комбайни, си мисля само едно - красиво е. 

Затова, нека ползваме плажовете на Нормандия, и всички световни плажове, по предназначение. Не за десант. 

Бамболео!