... и милост към езика.

Четенето на поезия е самотно занимание. 

В поезията няма фабула, не можеш да си я разкажеш после с приятел. В поезията си сам с поета зад страниците и понякога се срещате, понякога не. Но дори когато нещо те грабне, пак е трудно да се говори за поезия, защото тя опира в болезненото у нас, разкрива нещо несподелимо. 

За да споделиш несподелимото, трябва да го разкажеш, трябва да превърнеш в история нещо, което е по същината си миг, каквато е поезията. Или да я анализираш и с това да рационализираш усещане или емоция, които не са искали да бъдат анализирани, а споделени.

Да пишеш за поезия е като до описваш красотата на цвете. Трудно е да не го нараниш.

Но когато нещо се връща в ума ти, тогава знаеш, че усилието си струва. 

Така беше с "Милост към езика" на Боряна Кацарска. С Боряна Кацарска ме свързват, по някакъв начин, Боеций и есента - тя го е превеждала, аз съм го чела. А сега съм чела и стихосбирката й, преди седмици. И ето ме, обикалям си из стаите, а из главата ми като фраза от песен се връща пак и пак поантата на последното стихотворение от стихосбирката, което е дало и заглавието й: "... и милост към езика!". Така е, в главата ми, с удивителна. И след като часове наред това продължава да се повтаря, накрая просто се налага да си отворя книжката, за да погледна пак за какво беше тази фраза. Ето я, последната строфа, в самия край на всичко:

"да се завърнеш 

в себе си събран

да отговориш

без да си повикан:

свободен поглед

уталожен ум

и милост

към езика."

Но това не е спойлер, не ви развалям четенето. Това е финал, от който можеш да се върнеш към началото, да разгърнеш страниците, от края назад, и от начало до край, и да препрочетеш всички отсенки на годината, всички нюанси на сенките, всички цветове на сезоните. 

"Отсъствията хвърлят дълги сенки

и все по-настъпателно мълчат.

От май до май голямата година

описва хипнотичния си кръг"

Докато чета поезията на Боряна Кацарска, си мисля, че тя е хроматична. В първия момент дори не съм сигурна какво точно означаваше това, събирам асоциации от отминали знания. Стихотворенията й, мисля си, са хроматични - едновременно наситени на цвят и монотонни. Като все по-настъпваща есен, наситена на цветове, миризма и меланхолия. Стиховете й съчетават сладост и отсъствие, спокойствие и наситен порив. 

Хроматична поезия - едновременно сдържана и копнежна. 

Най-сетне проверявам какво е това "хроматизъм": "Хроматизмът (от старогръцки χρομα – „цвят“) е музикален термин, с който се обозначава повишаването или понижаването с половин тон на основната степен". Това е. Музика в цветови нюанси, изменение на непроменливото. 

"Тук бавно оцеляват имената,

тук светлосенки и треви растат.

Да повървим по тази улица,

която

отколешна е като римски път."

Но тази меланхолия, тази наситена и страшна в самотата си есен - преминава в зима - и от самото отрицание на живота, изпод снега, той, животът, пак покълва ("Преображение"). Така, неусетно, всичко се завръща към извора си. А аз, започнала от края на стихосбирката, ще завърша с част от първото стихотворение в нея, "Изречение":

"Пътеката пресъхва като извор

просмукал се обратно във земята,

а тялото съвпада със душата,

разтваря се на думи

и на атоми."

Милостта да се разториш на градивните си части и да съвпаднеш, най-сетне, с тях. Със себе си.


[Боряна Кацарска, "Милост към езика",
изд. къща "Жанет 45",
оформление Яна Левиева,
редактор Екатерина Йосифова]