Децата, статиите, животът

Когато преди повече от 8 години се роди първото ми дете, бях сигурна, че искам още две. Безсънните нощи, разходките навън с количката в 6 сутринта (ранобудно бебе просто...), нищо от това не ме разколебаваше. Представях си, че щом бебето стане малко дете, на екрана ми най-сетне ще светне рекламната картинка на голямото щастливо семейство.

8 години и 3 деца по-късно се оказва, че децата не порастват. Не и по начина, по който съм си представяла. Вероятно съм си представяла, че след първата или най-много втората година детето отива на ясла, после детска градина, после училище и така пред светлото бъдеще на майката се разкрива дълъг, ползотворен работен ден. Реалностите се оказват малко по-сложни от това. И не защото сме голямо щастливо семейство - това е така във всяко семейство. Фактът, че сме голямо семейство, само изкарва някои факти на повърхността, по особено истеричен начин.

Събуждам се преди 7. Почти в същия момент леглото ми започва да се пълни с деца. Някои искат да се гушкат, други искат спешно да закусват. Сред мрънкане (статистически погледнато, при 4 деца едва ли има шанс всички да са едновременно доволни) отиваме в кухнята, където ме чака дилема: или авторитарно налагам една закуска на всички и си плащам за това със съответната доза мрънкане, или правя индивидуални закуски, дори по-скоро по няколко индивидуални закуски, според честотата, с която едно (в случая две) тригодишни си сменят мнението. Дилемата, разбира се, е привидна. Приготвям една закуска за всички. Половината не я ядат. Плачат. Пращам ги да си мият зъбите. Плачат още по-силно и решават все пак да ядат гадната закуска. 

40 минути по-късно имаме едно дете, което унило седи на масата и закусва, едно дете, което пее   с пълен глас и едновременно с това си мие зъбите, едно дете, което играе на багери, и едно дете, което е решило да се върне в леглото. Аз правя закуски за училище х 2 - сандвич, плод, вода, - разчиствам масата и организирам миенето на зъби и обличането. В резултат: едно тригодишно седи отчаяно пред гардероба и плаче, че няма нищо за обличане, второ тригодишно тича голо с четка с паста за зъби в ръка, едно осемгодишно си облича тениска на зелени и жълти райета и червен панталон и ме гледа объркано и разочаровано, когато казвам, че не си отивали, после се връща, и сменя червения панталона с шорти на сини и червени квадрати. 

С последните си трохи търпение и сред плач навличам блузи, якета, обувки, търся плюшени играчки, които непременно трябва да дойдат с нас на детска градина, не забелязвам кога Матео и Мила са тръгнали за училище или в последния момент все пак успявам да им дам целувка и да им пожелая хубав ден. Слизам с малките долу, напъхвам ги в колата, закопчавам ги и въздъхвам. Осем и половина е и денят е вече толкова дълъг. 

Потегляме. След още около час всички деца са разпределени по назначение, а аз съм си сипала кафе и си проверявам пощата. Време е за работа! Реално погледнато, седя около час пред компютъра и се окопитвам. Би трябвало да съм се научила да се справям по-бързо с окопитването, но нека приемем, че мозъкът си иска своя дял от "оставете ме на мира".

И така, станало е 10:30, аз съм заредена с кафе и ентусиазъм за работа. Свършвам геройски дял работа, каквато може да се свърши за час и нещо, малка обедна пауза и без да се бавя второ кафе и още някаква работа, защото в 14:45 вече трябва да излизам. Взимам близнаците в 15, Мила и Матео в 16, прибираме се. Оттук до 20:30 следва в аналогичен ред онова, което вече описах на закуска: приготвям вечеря, поне едно дете избухва в плач и бута чинията отвратено, разтребване, тичане и гонене из стаите, Матео свири на кларинет, Мила пищи, че я заболява глава от това квичене, аз пищя, че трябва да си прибират играчките и да си мият зъбите и така до осем, когато затварям вратите на детските стаи зад себе си, въздъхвам и сядам да си проверя пощата. Време е за работа? Не мисля, казва мозъкът, и подава сигнал към ръката да скролва фейсбук надолу и надолу, без изобщо да чете каквото и да било. 

Заспивам на дивана, но понеже имам пуснато пране, съм си навила - предвидливо! - будилник за след час. В 21:30 се събуждам от истински дъбок сън и след около половин час успявам да се самоубедя, че няма начин да оставя цветно пране в пералнята до сутринта. Надигам се, обличам яке, простирам 9 килограма пералня, с все чорапите и чорапките. Време е за работа? Може би. Зависи дали имам краен срок да ми диша във врата в този момент... 

За неща като пазаруване, преглеждане на домашни, водене по кръжоци, сезонна смяна на гардероб изобщо няма да пиша. Просто ги вместете в горния график, и допълнително оставете наум място, в което да осигуря на малките и малко спокойствие или разходка навън в есенния парк през уикенда.

Но ще напиша за нещата, които чувам, когато стане дума за работата ми.

- "Къде са ти статиите?" 

Преглеждам виновно собствения си списък с публикации... къде са статиите... аха, ето ги, точно преди раждането на децата! А после? После няма, иди и обяснявай, че имаш деца или че си писал и дисертации. Статиите са това, което доказва някаква свършена работа. 

- "Нямате хоби? Пишете тогава за хоби, че обичате семейството, децата" 

Или, как се оформя автобиография, когато хобито ми е нещо, което бих искала да правя, "когато децата пораснат"... 

- "Може би трябва да забавиш темпото, не можеш да си позволиш да работиш толкова сега!"

Тази фраза е може би най-честото, което чувам. Добронамерено ми се напомня, че не мога да си позволя да работя толкова, трябва да редуцирам, не тряба да подхващам нови тема за изследване, не мога да си позволя да отсъствам вечер и да се шляя по конференции... Но когато да "редуцираш" означава да сведеш конференциите от 1 на 0, и статиите от една на всеки три години още надолу, "забавянето на темпото" е долу-горе същото като професионално самоубийство. С голям и тъп нож. 

Съчетванато на семейство и работа за никого и никога не е било лесно. Не е лесно и за съпруга ми, който - класически - би искал да прекарва повече време със семейството. Математически погледнато, това би трябало да е лесно - просто преразпределяме процентно съотношението работа/семейство между двамата, така че балансът да се изравни и всички са доволни? И защо не се случва на практика? Защо на практика на конгрес по философия с 500 участника жените са около 10%? Защо от преобладаващи през студетските години, жените намаляват все повече, кокото по-напред в кариерата поглеждаме? Защо нямам статии? Защо искам статии, като имам деца? И още много, тривиални въпроси... И всички те са топки в моето поле. 

Предлагам да разиграем топките. И да, има хора, които го правят. Балансът работа-семейство не е женска работа, точно както и децата не са само на мама. Балансът е семейна отговорност, за чийто успех се иска не по-малко усилие и постоянство от онези, които са нужни, за да успеем на работа. Иска се куража да кажа и докажа, че съм добра. Иска се куража на съпруга ми да гледа 4 деца. Това, за което мечтаем, е и това, от което се страхуваме. Защото ако се провалим, сме се провалили в мечтите си. 

Щастието иска работа, задружна и здрава работа. Задружно е най-трудно, но е и единственото, което си струва. 

Ежедневия #1

Ежедневия #2